Прочетен: 2386 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 15.01.2014 20:36
Сега всички жители на квартала бяха сами, облечени в пижамите си, стояха на улицата и оглеждаха пустинята в която се намираха. Абсолютно нищо не беше останало – всичко бе изчезнало от огъня и вече дори не съществуваха и признаци за съществувал някога на това място живот. Осъзнавайки тежкото си положение, останалите, благодарение на пожара, без дом хора се отправиха към северните части на града, в който живееха, за да намерят нов дом и да започнат на ново всичко.
Дни след като хората се изнесоха от квартала, вятърът разпъсна навсякъде по околностите пепелта от изгорелите сгради, коли, огради и дървета. Тревата в близките участъци около квартала цялата беше посипана с пепел и беше изгубила пищния си, ярко зелен цвят. Въздухът също се замърси и стана по-неприятен, реките също помътняха, а от очите на животните като че ли започнаха да текат бистри сълзи. Минавайки, годините все повече заличаваха спомена за изгорелия квартал, повечето хора го бяха забравили и никой не стъпваше на негова територия.
Бурите през това време не спираха да разнасят пепелта от пожара и я посипваха навсякъде по града, докато един зимен ден, когато жестока вихрушка вилнееше навън и прехвърчаха снежинки, остри като остриета на копие, огромен облак от пепел се понесе точно към терториите на стария изгорял квартал. Пепелта се придвижваше с бясна скорост натам и заслепяваше очите на всеки минал през пътя и. Да, изглежда пепелта се връщаше обратно там, от където беше дошла. Мина зимата, силните вихрушки, изчезнаха снежинките, земята изсъхна и на мястото, където се намираше стария изгорял квартал се видяха насипите от пепел на същото място, от където бяха дошли. Сякаш не беше минала и минута от пожара, цялата пепел стоеше на мястото си, човек можеше да разпознае къде какво е било изгоряло.
Пепелта така си стоеше в продължение на месеци, не мърдаше от мястото си, докато една нощ в очакване на падането на Халеевата комета, ослепителен лъч светлина се спусна от небесата и освети земите на стария квартал. Появявайки се, светлината предизвика силна буря която раздвижи пепелта ногаре и надолу и не след дълго стария изгорял квартал беше възстановен напълно.
Къщите се бяха върнали на мястото си, цели, заведенията и магазините също се бяха върнали, оградите на къщите също се появиха отново на местата си, училните лампи, тротоарите, парковете – всичко беше както преди опустошителния огън да изпепели всичко, попаднало в неговата горяща бездна. Да, всичко се върна. Най-впечатляващо беше, че кварталната библиотека „Роше” , чиято сграда предтавляваше гениално огромно творение на старовремската, барокова архитектура, също се беше възвърнала цялата, с цялата си красота и уникалност. Кварталът беше на мястото си, всичко беше както преди, само че сега хората ги нямаше и всичко беше пусто и тихо, времето сякаш не съществуваше на това място, всичко винаги изглеждаше еднакво. Минаха още няколко години, кварталът продължи да съществува заедно с цялата си пустота и без време. Една нощ, най-обикновена нощ, вратата на кварталната библиотека „Роше” се отвори и от там излязоха младо момиче и нейната черна котка.
Момичето имаше ослепително блестящи, руси, дълги, къдрави коси, дълбоки, морско сини, щастливи очи, плътни червени устни и стройна изящна фигура. То беше облечено с червена рокля, от която се сипеха диаманти и лунни камъни, носеше в едната си ръка три стари дебели книги, а в другата – котел, пълен с течно злато. Котката стоеше до нея, а в тъмнината се виждаха само нейните изумрудено зелени очи. Веднага щом излезе, момичето извика:
- - Ето, намерих я най-сетне, намерих доказателството... оказва се, че може да открием философският камък като смесим зла....
Изричайки това, тя се огледа наоколо и видя, че квартала е пуст и в него няма пукната душа, освен нея, котката и и излъчващото живот течно злато намиращо се в котела и. Слезе от входните стълби на библиотеката и направи няколко крачки напред по алеята, намираща се пред сградата.
Отново се огледа и в същото време изпусна книгите, които държеше в ръцете си. Една от книгите, след като падна на земята, се отвори на седемдесет и седма страница, а от страницата започнаха да хвърчат светлини и звезди. Мистичен глас започна да се разнася около нея и да разказва историята на града – всичко случило се от пожара до сега, а момичето стоеше в недоумение - как се е случило всичко това без тя да разбере.
Не след дълго мистичния глас замлъкна, а от небето се спусна платинен дълъг свитък, пауново перо и мастилница. Отново се разнесе мистичният глас около момичето, но този път и говореше в заповедна форма:
- - Подпиши този свитък и остави всичко, което държиш в ръцете си, забрави за всичко, което си разбрала от престоя си в библиотеката и се остави на свитъка да те погълне!
Изплашена, девойката подписала веднага свитъка на оказаното място, поставила восъчен печат върху подписа си, оставила всичко, което държала в ръцете си и изведнъж златна дупка се появила във свитъка, която я погълнала и тя изчезнала в пространство-времевия континиум на Вечността.
Единственото нещо, което остана от нея беше един диамант, последния посипал се от роклята и. При удара му в земята той се разби на милиони малки парченца, които не след дълго пламнаха в син огън. Те се съединиха и отново образуваха диаманта, когото съставяха преди той да се разбие, но сега той гореше в синия огън и горейки... той се преобразува в едно късче пергамент, върху което беше написано с мастило:
„Някои неща трябва просто да останат скрити, не защото би било опасно да ги знаем, а защото трябва да останат скрити, да останат мистерии и да създават някаква тръпка и вълнение у човека, просто да могат да го прехвърлят в някоя друга реалност, да останат легенди и да запазят съвършеността на живота, защото той се гради на легенди, митове и най-вече... магия!”
Край
Гергана Нинова – Жанадаркова :)
Арт мениджмънт – специалност за ценители
Коледното /и не само/ консуматорство