Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
15.01.2014 20:22 - Бялата маска в една забравена от времето библиотека
Автор: janadarkova Категория: Изкуство   
Прочетен: 2386 Коментари: 0 Гласове:
6

Последна промяна: 15.01.2014 20:36

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
 Пожарът тази сутрин беше унищожил до основи целия квартал – къщи, магазини, кафенета, паркове – всичко беше изгоряло, нямаше и следа от съществуващия по-рано квартал. Пожарът бе започнал в четири часа през нощта, когато нощта обгръщаше все още в обятията си омагьосаните от сънищата жители. Усещайки рязкото затопляне и прехвърчането на светлини през прозореца, всички те лека полека се събудиха и напуснаха домовете си. Събраха се на главната улица на квартала, гледайки как целият им досегашен живот гори и изчезва във Вечността.  Минаха няколко часа и вече животът им тотално беше изтрит от нашата реалност, най-вероятно се беше преместил някъде другаде, но за жалост беше изчезнал от нашите представи за реалността.


Сега всички жители на квартала бяха сами, облечени в пижамите си, стояха на улицата и оглеждаха пустинята в която се намираха. Абсолютно нищо не беше останало – всичко бе изчезнало от огъня и вече дори не съществуваха и признаци за съществувал някога на това място живот. Осъзнавайки тежкото си положение, останалите, благодарение на пожара, без дом хора се отправиха към северните части на града, в който живееха, за да намерят нов дом и да започнат на ново всичко.

Дни след като хората се изнесоха от квартала, вятърът разпъсна навсякъде по околностите пепелта от изгорелите сгради, коли, огради и дървета. Тревата в близките участъци около квартала цялата беше посипана с пепел и беше изгубила пищния си, ярко зелен цвят. Въздухът също се замърси и стана по-неприятен, реките също помътняха, а от очите на животните като че ли започнаха да текат бистри сълзи. Минавайки, годините все повече заличаваха спомена за изгорелия квартал, повечето хора го бяха забравили и никой не стъпваше на негова територия.

Бурите през това време не спираха да разнасят пепелта от пожара и я посипваха навсякъде по града, докато един зимен ден, когато жестока вихрушка вилнееше навън и прехвърчаха снежинки, остри като остриета на копие, огромен облак от пепел се понесе точно към терториите на стария изгорял квартал. Пепелта се придвижваше с бясна скорост натам и заслепяваше очите на всеки минал през пътя и. Да, изглежда пепелта се връщаше обратно там, от където беше дошла. Мина зимата, силните вихрушки, изчезнаха снежинките, земята изсъхна и на мястото, където се намираше стария изгорял квартал се видяха насипите от пепел на същото място, от където бяха дошли. Сякаш не беше минала и минута от пожара, цялата пепел стоеше на мястото си, човек можеше да разпознае къде какво е било изгоряло.

Пепелта така си стоеше в продължение на месеци, не мърдаше от мястото си, докато една нощ в очакване на падането на Халеевата комета, ослепителен лъч светлина се спусна от небесата и освети земите на стария квартал. Появявайки се, светлината предизвика силна буря която раздвижи пепелта ногаре и надолу и не след дълго стария изгорял квартал беше възстановен напълно.


Къщите се бяха върнали на мястото си, цели, заведенията и магазините също се бяха върнали, оградите на къщите също се появиха отново на местата си, училните лампи, тротоарите, парковете – всичко беше както преди опустошителния огън да изпепели всичко, попаднало в неговата горяща бездна. Да, всичко се върна. Най-впечатляващо беше, че кварталната библиотека „Роше” , чиято сграда предтавляваше гениално огромно творение на старовремската, барокова архитектура, също се беше възвърнала цялата, с цялата си красота и уникалност. Кварталът беше на мястото си, всичко беше както преди, само че сега хората ги нямаше и всичко беше пусто и тихо, времето сякаш не съществуваше на това място, всичко винаги изглеждаше еднакво.  Минаха още няколко години, кварталът продължи да съществува заедно с цялата си пустота и без време. Една нощ, най-обикновена нощ, вратата на кварталната библиотека „Роше” се отвори и от там излязоха младо момиче и нейната черна котка.

  Момичето имаше ослепително блестящи, руси, дълги, къдрави коси, дълбоки, морско сини, щастливи очи, плътни червени устни и стройна изящна фигура. То беше облечено с червена рокля, от която се сипеха диаманти и лунни камъни, носеше в едната си ръка три стари дебели книги, а в другата – котел, пълен с течно злато. Котката стоеше до нея, а в тъмнината се виждаха само нейните изумрудено зелени очи. Веднага щом излезе, момичето извика:

-      -    Ето, намерих я най-сетне, намерих доказателството... оказва се, че може да открием философският камък като смесим зла....

Изричайки това, тя се огледа наоколо и видя, че квартала е пуст и в него няма пукната душа, освен нея, котката и и излъчващото живот течно злато намиращо се в котела и. Слезе от входните стълби на библиотеката и направи няколко крачки напред по алеята, намираща се пред сградата.

Отново се огледа и в същото време изпусна книгите, които държеше в ръцете си. Една от книгите, след като падна на земята, се отвори на седемдесет и седма страница, а от страницата започнаха да хвърчат светлини и звезди. Мистичен глас започна да се разнася около нея и да разказва историята на града – всичко случило се от пожара до сега, а момичето стоеше в недоумение - как се е случило всичко  това без тя да разбере.

Не след дълго мистичния глас замлъкна, а от небето се спусна платинен дълъг свитък, пауново перо и мастилница. Отново се разнесе мистичният глас около момичето, но този път и говореше в заповедна форма:

-        -  Подпиши този свитък и остави всичко, което държиш в ръцете си, забрави за всичко, което си разбрала от престоя си в библиотеката и се остави на свитъка да те погълне!

Изплашена, девойката подписала веднага свитъка на оказаното място, поставила восъчен печат върху подписа си, оставила всичко, което държала в ръцете си и изведнъж златна дупка се появила във свитъка, която я погълнала и тя изчезнала в пространство-времевия континиум на Вечността.

Единственото нещо, което остана от нея беше един диамант, последния посипал се от роклята и. При удара му в земята той се разби на милиони малки парченца, които не след  дълго пламнаха в син огън. Те се съединиха и отново образуваха диаманта,  когото съставяха преди той да се разбие, но сега той гореше в синия огън и горейки... той се преобразува в едно късче пергамент, върху което беше написано с мастило:

„Някои неща трябва просто да останат скрити, не защото би било опасно да ги знаем, а защото трябва да останат скрити, да останат мистерии и да създават някаква тръпка и вълнение у човека, просто да могат да го прехвърлят в някоя друга реалност,  да останат легенди и да запазят съвършеността на живота, защото той се гради на легенди, митове и най-вече... магия!”

Край

Гергана Нинова – Жанадаркова :)




Гласувай:
7


Вълнообразно


Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: janadarkova
Категория: Изкуство
Прочетен: 53969
Постинги: 12
Коментари: 30
Гласове: 166
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031